Откъде започва всичко?
През 1988 г. психологът Н. К. Чадха и психиатърът Иън Стивънсън провеждат сравнително малко изследване на разкази за прераждане. Те се интересуват най-вече от причината за смъртта на т.нар. "предишна личност" – починалия човек, за когото се предполага, че се е преродил в някой друг.
След като анализират 326 случая на предполагаемо прераждане, учените стигат до любопитен извод: когато предишната личност е загинала насилствено, периодът до предполагаемото й прераждане обикновено е по-кратък, отколкото при хората, починали от естествени причини.
„Тази зависимост беше установена във всички изследвани култури с изключение на Шри Ланка, но достигна статистическа значимост само в една от тях – Индия, както и при разглеждането на всички случаи заедно“, пишат авторите в своята научна публикация.
„Установихме също, че децата, свързвани с хора, загинали насилствено, започват да разказват за предполагаемия си предишен живот на значително по-ранна възраст в сравнение с останалите.“
Тук обаче е необходимо едно важно уточнение. Не става дума за категорични научни доказателства. Нещо повече – заключенията на изследователите отиват по-далеч, отколкото събраните данни сами по себе си позволяват.
Показателно е следното твърдение от публикацията:
„Самите ние не можем да предложим правдоподобно обяснение на данните за периода между смъртта и предполагаемото прераждане, което да се основава на познатите ни естествени механизми. Затова засега ги тълкуваме така: ако прераждането действително съществува, хората, загинали насилствено, вероятно се прераждат по-бързо от онези, които са починали по естествени причини.“
Ключовото тук е условието „ако прераждането действително съществува“. Самите автори не твърдят, че са доказали подобно явление.
Те правят и паралел с индуистките вярвания:
„Това съответства на традициите на индуизма, според които всяко наше действие – както физическо, така и мисловно – оставя отпечатък в съзнанието ни, наречен самскара. Желанията запазват силата си и след смъртта и в крайна сметка водят до ново раждане.“
Разбира се, възниква съвсем логичен въпрос: защо установената зависимост е статистически значима само в една от изследваните държави? И защо тя изобщо не се проявява в Шри Ланка? Едва ли предполагаемото прераждане би трябвало да се съобразява с държавните граници.
Истината е, че първоначалното изследване е сравнително малко. Освен това начинът, по който подобни случаи се откриват, документират и описват, зависи от множество фактори, които затрудняват тълкуването на резултатите.
Както признават самите учени, почти невъзможно е напълно да се изключи вероятността информация за починалия да е достигнала до детето чрез семейството или общността, в която живее.
Затова е важно да правим разграничение: изследователите разполагат с документирани твърдения за прераждане, а не с доказани случаи на прераждане.
Ново изследване с много повече случаи
Близо четири десетилетия по-късно екип от Отдела за изследване на възприятията към Университета на Вирджиния решава да провери дали същата зависимост ще се прояви и при значително по-голям брой случаи.
За целта учените използват база данни, събирана в продължение на години от университета. Тя съдържа 2254 случая на предполагаемо прераждане, като при около 74% от тях изследователите са преценили, че описаните спомени от „предишен живот“ съответстват на биографията на конкретен починал човек.
В новия анализ са включени 1678 случая, за които е установена предполагаема предишна личност и има достатъчно информация за сравнение.
Базата данни съдържа подробности за всеки от тях – от причината за смъртта на починалия до възможността детето да е научило нещо за него от своето семейство или в хода на разследването.
Учените отчитат също колко от разказаните подробности действително съвпадат с известните факти за живота на починалия човек.
Малка, но статистически значима зависимост
„По-ранно изследване беше установило възможна връзка между насилствената смърт и по-краткия период между смъртта и предполагаемото прераждане“, обяснява ръководителят на новото проучване д-р Саиде Садеги в изявление на Университета на Вирджиния.
„Искахме да проверим тази зависимост много по-систематично и да разберем дали тя не се дължи на културни или психологически фактори. За наша изненада тя се запази и при анализа на значително повече случаи. Нито социалните, нито психологическите фактори, които разгледахме, успяха да я обяснят.“
Установеният ефект е сравнително слаб, но има статистическа значимост.
Според резултатите медианният период между смъртта на предполагаемата предишна личност и раждането на детето е 16 месеца.
Когато смъртта е била неочаквана обаче, този интервал може да се окаже с около 40% по-кратък.
С други думи, ако приемем условно, че прераждането е възможно, изглежда, че хората, чийто живот е приключил внезапно, се „завръщат“ сред живите по-бързо.
Самите учени обаче предупреждават, че не бива да се правят прибързани заключения. Установената зависимост обяснява едва 2–3% от разликите в продължителността на периода между смъртта и предполагаемото ново раждане.
„Това е най-мащабното систематично изследване досега на времевите закономерности в разказите за спомени от предишни животи“, посочва Садеги.
„Всеки отделен случай може да бъде тълкуван по различни начини. Но когато сходни закономерности се появяват в голям брой случаи, става много по-трудно да бъдат обяснени единствено с преувеличение, фантазия или измислица.“
Още по-любопитно е, че връзката се запазва дори в случаите, когато детето изобщо не твърди, че си спомня как е починало в предполагаемия си предишен живот.
И все пак това не означава, че прераждането е доказано.
Можем ли вече да говорим за доказателство за прераждането?
Краткият отговор е: не.
Важно е да подчертаем, че нито един от разглежданите случаи не може да бъде приет за безспорно доказателство, че човек действително е живял преди в друго тяло.
Един от най-сериозните проблеми остава възможността информацията да се предава между хората – в рамките на едно семейство, между съседи или дори между цели общности.
В много случаи това е далеч по-правдоподобно обяснение от прераждането. Към него трябва да добавим и различните несъзнателни пристрастия, които могат да повлияят както на разказите на участниците, така и на преценката на самите изследователи.
Съществува и друг съществен проблем. Да предположим, че човек разкаже само няколко подробности от предполагаемия си предишен живот. Сред огромния брой хора, починали през годините, винаги би могло да се открие някой, чиято биография поне донякъде съвпада с този разказ.
Така съвпадението може да изглежда впечатляващо, въпреки че е установено едва след като изследователите са разполагали с множество възможни кандидати.
Освен това историите за насилствена смърт обикновено привличат много повече внимание и се разпространяват по-широко от новините за хора, починали по естествени причини.
Това е добре познат психологически механизъм. Негативната информация привлича вниманието ни по-лесно и нерядко се запечатва по-трайно в съзнанието. Подобна склонност стои и зад явления като думскролинга – непрекъснатото следене на тревожни и негативни новини.
Ако дори откъслечни сведения за починалия достигнат до детето чрез неговите близки, за изследователите става още по-трудно да установят откъде всъщност произхождат тези „спомени“.
Паметта не е безпогрешна
Какво тогава можем да заключим от всичко това?
Подобно на първото проучване, и новото изследване изисква да се доверим в значителна степен на преценката на учените кои съвпадения между разказите на децата и биографиите на починалите хора са достатъчно убедителни.
А истината е, че тези случаи често са твърде неясни, за да позволят еднозначно заключение.
Една от възможностите е т.нар. замърсяване на паметта – процес, при който външна информация постепенно се смесва с личните спомени, докато човек престане да различава едното от другото.
Не бива да подценяваме и способността на човешкия ум да открива закономерности дори там, където те може да са случайни. Стремежът ни да подреждаме информацията в смислени модели е важна част от начина, по който възприемаме света. Както показват и изследванията на връзката между определени начини на мислене и склонността да откриваме закономерности, хората могат да придават особено значение на съвпадения, които изглеждат част от по-голяма, последователна картина.
Всъщност има множество възможни обяснения за подобни разкази, които не изискват да приемаме, че прераждането действително съществува.
Това вероятно не е заключението, което привържениците на идеята за прераждането биха искали да чуят. Разбира се, всеки е свободен да вярва в каквото пожелае.
Но както подчертават и самите автори на изследването, научните доказателства засега не са достатъчни, за да потвърдят съществуването на прераждането.
Въпреки това подобни истории несъмнено заслужават внимание. Дори ако в крайна сметка се окаже, че учените изследват не толкова прераждането, колкото влиянието на културните вярвания, особеностите на човешката памет и начините, по които информацията се разпространява в обществото.
„Надяваме се, че нашата работа ще насърчи учените да не се ограничават с разглеждането на отделни случаи, а да търсят по-общи закономерности, които могат да бъдат проверявани систематично“, казва д-р Мариета Пехливанова.
„Засега не знаем какви механизми стоят зад тези резултати. Но именно това е още една причина да продължим да търсим отговори, вместо да се отказваме.“
Изследването е публикувано в научното списание Psychology of Consciousness: Theory, Research, and Practice.
https://psycnet.apa.org/doiLanding?doi= ... cns0000493
Източник: obekti.bg